Това уникално явление, наречено стойка е всъщност основна част от истинската природа на курцхаара . Много други характеристики на тази универсална иначе порода обслужват способностите за откриване на дивеча и завършват с отбелязването му с тази изящна и вдъхновяваща поза. Нейната проява е спонтанна и не подлежи на манипулиране . Тя е генетично обусловена и закрепена като неизменна и характерна, макар че с дресировката можем да повлияем и провокираме нейните интерпретаций при различни условия и по начини изгодни за самите нас. За да влияем положително върху развитието на тази способност трябва да разберем правилно нейната същност. Какво наистина представлява самата стойка едва ли бихме могли да обясним напълно. Не бих се съгласил с твърдението за каталептичният произход на тази реакция, както не бих се съгласил и, че тя е само селектиран и закрепен елемант от поведението на дебнещият хищник, тенденционно използуван от находчивия човешки опит и съхранен във времето. Личните ми наблюдения отдалечиха в собствените ми представи тези хипотези от същността, произхода и причините за съществуването на този природен феномен.Наистина можем да се объркаме лесно и да приемем тези схващания, когато обучавайки едно куче опитваме да го предизвикаме да застане в стойка. Но не бива да забравяме , че това са само опити да отключим стимула, който би предизвикващ стойка и не дават същинското обяснение за нейният генезис . Ако наистина тя беше рудимент от стратегия на хищник насочен към неговата плячка как бихме си обяснили прояви на маркиране на обекти, които кучето по никакъв начин не би могло да свърже със стереотипа си за плячка.

Ако стойката би имала за причина особена психомоторна реакция с каталептичен произход, тогава би трябвало да подчини изцяло животното, а както сами знаем то рядко спира да контактува с водача си в този момент и не загубва ориентация в подобна ситуация. Наистина в определени моменти желанието му да маркира по този начин обслужва подобни инстикти или пък нервната му система функционира експресивно и дори каталептично но това е само потвърждение , че самата стойка е предшевствуваща такова поведение но не и обратно.

Появата на първите наченки на маркиране при малкото кученце са твърде ранни, още на около месечна възраст. Тя се появява понякога като елемент от играта , когато вниманието но животинчето се ангажира с нещо интересно. Способността за маркиране е генетично обусловена и закрепена като неизменна и характерна, макар че с дресировката можем да повлияем и провокираме нейните интерпретаций при различни условия и по начини изгодни за самите нас. . Личните ми наблюдения отдалечиха в представите ми тези хипотези от същността на произхода и причините за съществуването на този природен феномен. Наистина можем да се объркаме лесно и да се доверим на горните схващания, когато в процеса на обучение опитваме да предизвикаме малкото кученце да застане в стойка.Но не бива да забравяме , че това са само опити да отключим стимула, който би предизвикал истинскана стойка и не хвърлят достатъчно светлина върху научното обяснение за характера на маркирането. Както споменах първите опити за заставане в стойка се проявяват доста рано, понякога още в периода на бозаене . В други случай това става доста по- късно. Дори в едно и също кучило различните кученца проявяват различна склонност да маркират.Обикновено женските първи застават на предмети или на тренировъчното крилце. Макар, че ранната проява на тази склонност да е добър сигнал не бива да правим дискриминиращи изводи за тези, които по-късно проявят тази си способност.

Различните екземпляри започват да отключват признаците на тази реакция при различни обстоятелства. Едни в следствие на промяна в движението на обекта, например когато завързаното и размахвано крилце падне на земята и остане неподвижно, други реагират спонтанно, само при вида на стимулиращия обект те се заковават неподвижно . В тази ранна фаза при различните породи птичари стойките са почти еднакви. Диференцирането на породната специфичност се проявява едва по-късно и е свързана с породно заложения стил и начин на приемане на миризмата, движението и темперамента, вида дивеч в условията на средата.Затова не бива да се правят капитални изводи от определени случай за цялостната характеристика на възможностите и индивидуалните качества на едно животно относно маркиращите му дарби. Слушал съм много прибързани заключения и припряни мнения, които по-късно са опровергавани категорично.

Стойката е израз на проява на вродени и генетично заложени модели за реагиране на кучето на стимули, чийто стереотип е генетично гарантиран и проявен под формата на естествено предразположение към определени дразнители свързани с дивеча и неговото характерно поведение.За да не бъда голословен и неразбран напълно ще преведа един пример утвърден с категоричното становище на много специалисти в тази област.

Еманацията на птичарските способности при класическите испитания е работата на яребица. Този вид дивеч се счита за най-подходящ по ред причини , които няма да изброявам тук като обект за демонстриране на възможностите на едно куче работещо със стойка.Този факт не е съвсем случаен.Възможностите на една порода като курцхаара, чието стандартно предписание гарантира исключително обширен диапазон на приложение и практически неограничени възможности за ловна употреба, както по отношение на вида дивеч така и по отношение на особеностите на терена не губи историческият смисъл на своето основно предназначение.. Но яребицата винаги си остава класическият критерий за проява на качествата свързани със стил,скорост,система на претърсване и най-важно- с тези на маркиране .За това можеби и най-импресивните стойки са именно на яребица.

Макар , че критерийте за една правилна стойка са изчерпателно описани и изведени като изисквания, много неща свързани с нея изглеждат многозначни. На първо място самото маркиране винаги предполага наличие на дивеч, който кучето всъщност отбелязва със стойка.Това означава именно дивеч, а не дивечова следа. Олфаторните характеристики на следата от дивеча и тялото на дивеча са съвсем различни. Правилното маркиране е това на самия дивеч, маркирането на следа е порочно и неприемливо. Много хора бъркат сериозно като отдават предимства на кучета , които поради несигурност или слаб нос спират на следата с категорично маркиране. Това е слабост и не трябва да се толерира. Не трябва да се толерира и маркирането на труп на убита птица. Между другото миризмата на ранена или убита птица се променя коренно и понякога кучета с иначе добри възможности за откриване на дивеч срещат трудност с надушването на ранена и още повече на убита птица. Това се дължи на факта, че животното не е приучено да разпознава променената миризма.

Наблюденията ни провокират да типизираме различни пози при маркиране.Тези различия са обусловени от начина на приемане на мириса, и скоростта, с коята един курцхаар анализира последния. Въз основа на този принцип различаваме нормални, при, които кучето предварително открива источника на мириса, локализира го и подхождайки типечно за породата го маркира.В такива случай то има възможността да прояви характерните за породата стил и тактика. Другият тип е изненадващото маркиране. Наблюдава се обикновено при трудни условия за разпространение на мириса или при желание за точно посочване на движещ се дивеч, а също така при откриване на гнезда, когато собствената миризма на мътещата птице пада рязко. Понякога изненадваща стойка следва нормалната. Лично за мен понятието често споменавано в литературата като предварителна стойка остава необяснено. Далечината на маркирането може да бъде показателна само, когато е точно локализиран источника на миризмата. В противен случай може да бъде тълкувано като избягване на контакта с дивеча или маркиране на диря, независимо дали е следова или въздушна. В особени случай обаче опитни и умни кучета, с цел да не вдигнат предварително дивеча на голи терени или когато усетят безпокойството му, отказват да приближат докато водачат им не е готов за това. Подобен ефект се постига и когато кучето е наказвано строго за повдигане и подгонване. Особеностите на контакта с дивеча са строго индивидуални и специфични и личното ми мнение отрича каквото и да е вмешателство в тази фаза. Тук помага само реакция на одобрение или недоволство изразена след самото действие.

Работният стандарт на курцхаара описва допустимите пози на маркиране, допускайки дори лежаща позиция. Това е съвсем обективно, най-малко поради факта , че исторически тя е била характерна за прародителите на съвременните породи. В действителност разнообразието е неограничено. Най-показателният елемент е положението на главата, защото с носа си животното поддържа контакта с дивеча. Физичните параметри на мириса го разпределят в пространството по подобие дим, издигащ се от тялото на птицата и под влияние на атмосферните условия разстилящ се като индустриялен смог над земята на височината, която му позволява атмосферното налягане и вятъра. Именно на това равнище се намира и главата на кучето, като нейната височина намалява с намаляване на разстоянието до дивеча, защото се увеличава концентрацията на молекулите излъчвани от тялото.Можеби точно за това не е логично да очакваме едни и същи пози винаги. Но това в никакъв случай не означава , че тази порода няма своите специфични особености, отличаващи я от други с подобно предназначение като например пойнтера или дратхаара. Курцхаара притежава достатъчно красива и импозантна стойка, която задоволява чувството за естетика и най-големите скептици. Всеки детайл е красноречиво средство представящо съвършено съчетание от овладяна от интелект мощ и енергия, материализирана в прекрасно тяло и благородна осанка, чието излъчване наистина завладява погледа.

Различията между отделните екземпляри в стилово отношение, макар и минимални са напълно очевидни. Те могат да се дължат на различия в анатомическите особености на кучетата или разлики в обонятелните им възможности. Напоследък не без основание се чуват твърдения и за наличие на разлики свързани с пола. Последното е адресирано както към стила на маркиране така и към този на търсене. Макар , че някой може да се усъмни в тези твърдения, едва ли може да се възрази по отношение на очевидните разлики в това отношение между медитеранските и някои западно европейски линий.

Неподвижността по време на маркиране е относителна възможност. Тя е осъществима само когато дивечът е съвсем неподвижен и условията на средата са съвсем неизменни.Това на практика не се случва винаги.Една съвсем лека промяна на интензивността и посоката на вятъра могат да променят позицията на главата и тялото, или безпокойството на птицата да накара кучето да се сниши и дори да легне. Неподвижността е използувана като показател за категоричност и сигурност, но извън тези изисквания не бива да да бъде схващана като абсолютно задъжителна. Важното в случая е да се запази контрол над ситуацията и да не бъде загубен контактът с дивеча.

Друг параметър на маркирането е неговата продължителност. На въпроса колко трябва да трае отговорът е лаконичен-колкото е необходимо.Това означава, че излишното задържане на стойка е безмислено, когато кучето отлично знае поредността на своите действия в тази ситуация.Прекалено дългото задържане в период на обучение често води до промяна на местоположението на дивеча, усложнява реализацията и мачка самочувствието на животното, водейки в последствие до несигурност.

Напълно противоположна реакция е тази, при която кучето форсира и вдига дивеч, независимо, че добре е знаело за неговото присъствие и е могло спокойно да го отбележи.

Аналогична е и ситуацията , при която маркирането е съвсем кратко и следва връхлитане или любопитно приближаване.Такива прояви са недопустими и обикновено са следствие на конкурентно отношение спрямо водача, прибързани реализаций или нетипичен темперамент.

Възможностите на добре обучено куче от тази порода в ловни условия са наистина огромни. Имал съм женски курцхаар, който ме е чакал 1 час маркирал яребици, следвайки ги внимателно.В такива случай след продължително стоене кучето обикновено ляга чакайки ловеца.

Искам да отбележа, че през своя живот едно куче не достига автоматически до правилния модел.Той бива постигнат когато инстинкт, възможности и дресировка намерят своите правилни пропорций, формирайки определено поведение, което се затвърждава с опита.

Първоначалните стимули за маркиране са визуални, т.е. кученцата маркират на око. В послествие намирайки аналогията между конкретен обект и неговата миризма започват умело да исползуват носа си, усъвършенствувайки тези свои дарби паралелно с увеличаване на собствените си възможности.Колкото повече различни ситуаций преживяват, толкова по сигурно и правилно започват да използуват своя нос и основният си съюзник вятъра. С времето се променят много обстоятелства, оказващи влияние върху мотивите на едно куче за маркиране на дивеча. Опита натрупан с големият брой контакти с определен вид дивеч понякога дава възможност дори да определим какъв точно дивеч има пред себе си кучето.

Младостта дава на неопитния ни помощник онази страст, която опитът постепенно превръща в рутина. Но именно тази страст е , която формира индивидуалните маркиращи способности на един курцхаар. Винаги съм считал, че тази рутина не би могла да бъде постигната без наличието на вроденият темперамент , на който се базира и интереса към дивеча и неговото поведение. Животни, които по една или друга причина не притежават като начало тези качества никога на могат да се рутинират и винаги ще работят незаинтересовано и маркират вяло.

Въздействията влияещи върху промяната на маркиращите навици са доста разнородни.Принципът проба- грешка може да бъде доста ефективен, но трябва да се каже, че неговата възпитателна сила действува само тогава, когато кучето знае, т.е вече му е показано кое е желателно и кое не. Неговите прояви научават в последствие един курцхаар да избира правилно растоянието и позицията за маркиране. Друг такъв е принципа на подражанието. Копирането на поведението на вече опитно животно до голяма степен могат да мултиплицират индивидуалните му навици много точно в млади кучета, което се отнася както за положителните така и за отрицателните му особености.

Тук е мястото да споменем за едно качество твърде типично за кучетата работещи със стойка. Това е тяхното умение да отбелязват дивеч, открит от друго куче и отбелязан със стойка. Нарича се “отдаване на почит“ или секундиране. При това положение на стойка се намира само първото куче. Второто макар, че заема аналогична позиция няма собствен контакт с дивеча. Реакцията на секундиращото е спонтанна и трябва да възникне при вида на маркиралото куче. Това всъщност е и изискване за нормално поведение при работа в екип, в противен случай се касае за превземане на стойка. Тогава вместо да отдаде почит второто куче търси собствен контакт или по-лошо, конкурентното поведение го кара да форсира дивеча и го вдигне, което е крайно нежелателно. Плод на същото конкурентно поведение но от страна на първото т. е маркиращото куче е нежеланието му покаже дивеча на второто. Ефектът на подобно отношение е заемане на заблуждаващи стойки при ясна представа за местоположението на дивеча. Обикновено при успешна заблуда кучето се връща и маркира вярно.

Напускане на стойката се наблюдава в следните случай- при загуба на контакт, при страх от наказание, при отзоваване от страна на водача и при желание за анонсиране / връщане при водача, който е отдалечен значително и водене към дивеча/.

Независимо, че при определени обстоятелства курцхаара може да бъде и грейфен /преследващ/ тип куче неговата способност да прави стойка пред дивеча е исключително добре развита и е проявявана дори и при нетипични за маркиране ситуаций. Мнозина са отстрелвали от стойка едър дивеч или хищници. Наблюдавано е и маркиране по този начин и на трюфели при обучени за това животни и дори на затрупани от лавини хора от използувани за спасителни кучета курцхаари.

Как възниква и еволюира стойката при птичарите исторически. Повече от очевидно е, че нейната поява не е била внезапна. Литературни източници позоваващи се на исторически данни сочат, че началото е свързано с традиционният за някои етноси лов на птици с мрежи. Всъщност куплирането на опашките на прародителите на някои днешни породи се свързва с предположението, че тя е пречела при покриването на птиците, защото често с тях се покривало и кучето. Типична за този период е лежащата поза на маркиране. В руският език породите работещи със стойка се наричат „ легавьие“- лежащи.

Тази поза е била изглежда най- удобна за гореспоменатия начин на ловуване. В последствие при създаването на различните породи чрез кръстосване и изкуствен отбор с дивергирането на различните раси постепенно стойката започва да придобива и известна породна специфичност. Независимо от този факт при всяка подобна порода при определени условия може да бъде наблюдавана лежаща стойка. Същото важи и за стила на маркиране типичен за една порода но проявяван инцидентно от друга. Тези изключения не трябва да игнорират специфичността на породния стил. В миналото се е считало /Сабанеев/, че германският късокосмест птичар не трябва да държи главата си високо и, че подобен маниер е сигурен признак за присъствие на пойнтерска кръв. Последното е безусловно доказан официално факт. При създаването на породата наистина е участвувал пойнтера, но този факт в никакъв случай не предизвиква съмнения върху стабилността на собствената породна специфичност. Днешните курцхаари маркират импресивно с глави по-високо вдигнати даже и от пойнтерите, но никой почитател на пойнтера не се съмнява за присъствие на курцхаар в кръвта му. Пренебрежителните сравнения отдавна са заглъхнали и курцхаара прави сериозна заявка за първенство сред птичарите. Този, който прояви несъгласие с мен очевидно не е виждал представители с необходимите качества. Едва ли има по-голямо вълнение и наслада от съзерцанието на този символ, който изпълва сърцето на любители и ловци с това познато чувство, което всички ние добре познаваме.

Автор: Георги Коцаков

прочетена 4537 пъти Принтирай |  Сподели в Svejo