Обща информация:

Уклеят е представител на семейство шаранови. Може да изглежда невероятно, но всъщност малката сребриста рибка е близък братовчед на дебелия тромав шаран. По въпроса за размерите на тази сякаш отлята от сребро рибка в научната литература се срещат различни величини. Най-често дължината є се определя в границите 15–20 см, а теглото є – между 80–100 г. Въдичарите обаче знаят, че това не е точно така, защото в нашенските рубрики “Добър улов”, “Златната въдица” и “Лична слука” неведнъж сме виждали снимки на “исполински” уклеи с дължина 25 см и тегло към 160–200 грама. Но все пак ихтиолозите имат право, защото уклеи с рекордни трофейни размери се срещат наистина само по изключение.

Уклеят е рибка с продълговато, странично сплескано тяло, с изящна стремителност и хармоничност. От пръв поглед е ясно, че имаме работа с отличен и бърз плувец. Гръбчето най-често е зелено, синьо-зелено или сиво-зеленикаво, а понякога и с по-тъмен маслинов оттенък. Част от оцветяването на гръбчето сякаш премива странично и по-надолу, където се губи в подчертано металното сребро на люспите. За такова малко рибе те са добре оформени и достатъчно едри. Характерно за тях е, че лесно и бързо опадват при хващане на уклея в ръце. Перките най-често са сивкави, като в основата си могат и да жълтеят леко. Характерна за рибката е и аналната перка, която е удължена подобно на кил. Очите са подчертано сребристи. Като повечето риби на въздух уклеят губи част от красотата на цветовете си, но все пак не така рязко, както това става с балканската пъстърва. Долната челюст на уклея е не само по-дълга от горната, но е и характерно извита нагоре. Това показва и типичният за тази рибка начин на хранене – често на самата водна повърхност, преследвайки малки мушици, комари и други ситни летящи твари.

Уклеите редовно изскачат над водата, особено привечер, когато насекомите са близо над нейната повърхност. Те ги атакуват директно или, скачайки, ги намокрят с пръски вода, за да прекъснат полета им. Това, разбира се, важи за по-големите, вече поотраснали рибки, иначе ситният уклей се храни предимно със зоопланктон. Рибката живее около 8 години, у нас достига полова зрелост на втората си година. Размножава се през втората половина на пролетта на големи пасажи, като хвърля хайвера си на порции в зависимост от температурата. При рязкото є понижаване за няколко дни уклеят прекратява хвърлянето на хайвера и го подновява чак когато температурите трайно се повишат. В нашите води тази рибка е разпространена почти навсякъде. Все пак по-добре се развива в дълбоки водоеми с бистра и чиста вода – язовири, кариери за вадене на чакъл, реки със средно течение. Определено не му понасят блатата и горните участъци на реките, едно, заради студената им вода и, друго – заради бързеите, които не обича много.

В заключение за вида може да се каже, че предпочита стоящи или бавно до умерено течащи води с по-голяма дълбочина, независимо че обитава предимно горния им слой. Оттук следва и изборът на местата за риболов на уклей: във водоемите със стоящи води – места с по-рязко увеличаване на дълбочината и със стръмни, не обрасли брегове; в реките – вирове с обръщане на течението и пак с достатъчна дълбочина.

Такъми

Прътът за риболов на уклей трябва да е максимално лек. Най-доброто решение като че ли си остава телескопът без водачи и макара. Дължината му може да е средна – около 4 метра, но и повече не вреди. Цялата хватка тук е в теглото и финеса на такъмите. Върхът се нуждае от пъргавина, а не толкова от мекота. Но ако все пак използваме прът с водачи, добре е да го оборудваме с най-леката си макара, дори и с катушка. ПЛУВКАТА за уклей е малка. Не са достатъчно уместни плувките с кръгла форма и удебеляване независимо от размерите им. Целта тук е плувката да влиза с минимално съпротивление във водата, като същевременно предава и най-тънките нюанси в кълването – попипването, трепването, задържането, лекото клатушкане нагоре-надолу, когато рибата още не е така настървена, че да забива незабавно. Добри са продълговатите плувки с размер 4–6 см, които все пак издържат тежестта на стръвта, и една-две сачмички за утежнение. Те могат да бъдат от птиче перо или балсови с малка антенка.

ВЛАКНОТО на линията за уклей вече не може да е повече от 0,12, а поводът е нужно да слезе до 0,08. Някои колеги съзнателно надвишават тези размери, защото често се случва покрай уклея да излизат и по-едри бабушки, червеноперки и дори костури. Такова презастраховане при всички случаи намалява резултата от уклейския излет поне с една трета. Затова е по-добре да изгубим някоя бабушка и кука, но при уклея да бъдем на висота. КУКИТЕ са бели или бронзовозлатни, задължително тънки, прави и максимално остри със средна дължина на стъблото. Най-разпространеният избор вещае №18 и това е проверено в действие. Тази кука става отлично за белия червей, приляга за хляб, тесто, дори и за мравки, ако са от едрите. При интензивно кълване, особено през ранната пролет, можем спокойно да ловим и с две куки. Обикновено те се връзват на общ клуп, като едната се оставя с 10–15 см над другата. Хващането на чифтове при уклея се случва често. То не решава въпроса с пълненето на живарника, но винаги се посреща с одобрителни възгласи от околните колеги. При английския мачов риболов размерът на куките може да слезе и до №26, но това е друга тема.

Методи на ловене

След като сме избрали мястото, първата ни грижа е да съберем уклея, ето защо захранваме. Това може да стане с няколко шепи накиснат хляб, частиците на който обаче трябва да са стрити на ситно. Ако не направим така, по-едрите парченцата от него ще бъдат отнесени от течението или от вятъра надалеч, а така ще изгубим и част от партньорите си. Затова по-табиетлийският начин е да използваме пробито парче стиропор с въженце и тежест за дъното, което облепяме с омесен хляб. Друг модел на подобна хранилка е стар, тук-таме пробит чорапогащник, в който слагаме накиснат с кюспе хляб и завързваме от двата края, за да се получи топка от захранката. Тази хранилка също хвърляме с тежест в долния край и поплавък в горния. И двата “такъма” се вързват с въженце, с което периодично се вадят, за да са освежи захранката им. Предимството им е в това, че не пилеят захранка по дъното и задържат уклея на място с удобна за нас дълбочина и далечина. Следващата ни стъпка оттук до края на излета е периодично да подаваме и по малко подхранка. Тя трябва да е рехава и да потъва на малки частици, за да не отплува надалеч и да не прехранва рибата. Добър вариант е да я омесим с пясък, така при разбъркването и песъчинките допълнително я стриват, пък и помагат при потъването, вдигайки апетитен хранителен облак. Точно в постигането и поддържането на относително постоянен хранителен облак е и големият чалъм на уклея. С течни захранки с гъстота на мляко италианците го пошашавяват до такава степен, че той вече не се стрелка, а направо се хвърля към всяка белееща се частица. Тогава му пробутват едно малко пластмасово топченце на куката и скубят ли, скубят, без да губят време за смяна на стръвта.

Засичане

Засичането в гоненето на уклей е решаващият фактор за успеха. Рибката има наистина лесно откъсващи се устни, доказателство за което е фактът, че няма въдичар, който да не е ловил вече “ваксинирани” уклеи без джуки. Поради това засичането при уклея трябва да е бързо, но подчертано късо. То е добро, когато хем незабавно заковава рибката на куката и я усещаме, хем я оставя за секунда във водата, без да я вади над нея. Тази пауза след засичането и последващото вадене показва истинските майстори уклейджии. По-мощното засичане, при което рибата излита или се подава от водата, не е добре овладяно.

прочетена 9810 пъти Принтирай |  Сподели в Svejo