ВЪЛК (Canis lupus L.1758)

Вълкът е средно голям бозайник. Той е най-едрият представител на сем. Кучета. Дължината на тялото му достига до 150-160 см, опашката - до 30-35 см, а височината в холката - до 80-90 см. Теглото му у нас обикновено е 40-45 кг (живо тегло). РЯДКО отделни екземпляри надхвърлят 55-60 кг.

Групата, която израслите вълци формират през различните сезони на годината, се нарича глутница, а малките вълчета след раждането до отделянето им от майката формират т. нар. Кучило (много често неправилно наричано „котило" при представителите на сем. Кучета).

Окраската на козината на вълка е преобладаващо сива на гърба до сиво-черна, а коремът и краката са по-светли и често с ръждив оттенък. Гърдите и шията са сиво-бели, понякога и чисто бели. Много рядко окраската на козината му е с преобладаващ друг цвят - ръждив или червен.

У нас вълкът се среща във всички планини. През последните десет години запасите му нараснаха мно¬гократно. Среща се вече и в равнинните гори на страната.

Леговищата на вълка са в по-непристъпни и по-големи горски ма-сиви, обикновено в подножието на стръмните скални склонове, непос-редствено под билата. Привързаността му към дадени територии се определя преди всичко от наличието на чифтокопитния дивеч, който заедно с домашните животни е основната му плячка.

Брачният период на вълка е през януари и февруари. След бременност от 65 дни вълчицата окучва от 4 до 8, рядко повече вълчета. Малките са слепи и безпомощни. Проглеждат след 13 дни. И двамата родители се грижат за потомството. При наличие на храна и спокойствие ловуват и в съседство на леговището си. Малките растат бързо. На едномесечна възраст излизат от леговището и започват да се хранят самостоятелно, като родителите им първоначално повръ¬щат поетата храна, а по-късно им носят, включително и полуу-мъртвени животни, с които малките се обучават да ловят, задържат и убиват.

Вълкът е кръвожаден хищник. Ловува групово и при добра организация. При възможност убива повече от потребната му храна. От дивеча най-честа плячка са сърните и приплодите на дивата свиня, а в специализираните стопанства - еленът лопатар и муфлонът. Негова жертва е и домашният добитък. От друга страна, самото присъствие на вълка безпокои дивеча и го про-гонва от местообитанието му. Наблюденията ни в районите с високи запаси на дивеч и с много вълци показват, че ролята на вълка като санитар в природата не бива да се преувеличава.

Вълкът няма естествени неприятели у нас. Разрешен е целогодишно за отстрел. Не се допуска регулиране на запасите му с отрови и с приспивателни медикаменти, както и с други нехуманни средства.

Следи. Стъпката и дирята на вълка се отличават по форма от тези на едрото домашно куче, докато по големина отпечатъците са ед¬накви - достигат до 9 см на дължина и до 6,5 см на ширина. При вълка стъпката е продълговата, тъй като двата външни пръста са зад предни¬те и не ги обхващат в основата им, както е при кучето. При кучето стъпката е по-закръглена. Стъпките в дирята на вълка са под-редени точно в една линия, а при кучето има отклонение между отпе-чатъците на левите и десни крака. Стъпката на чакала при¬лича на вълчата стъпка, но е много по-малка. На отпечатъка му личи и срастването на двата предни пръста в основата им, по което се отлича¬ват от стъпките на домашните ку¬чета и на младите вълци.

Вълкът може да бъде сбъркан в природата с едро овчарско куче (вълча порода), а по-младите и по-дребни вълци - и с чакала. От кучето се разпознава по поведението и реакцията му при появата на човека, а на голямо разстояние, когато не е усетил присъствието на човека, по характерната дебела опашка, висяща надолу като отрязана.

прочетена 17791 пъти Принтирай |  Сподели в Svejo